Отидох в Ирак – не за да доказвам нещо, а защото Вавилон все още е там

Багдад. Река Тигър. Шест сутринта. Рибари стоят на носа на дървена лодка, движението на дясната им ръка, хвърляща мрежата, е точно като на асирийските релефи отпреди две хиляди години. От другата страна на реката улица „Мутанаби“ (Mutannabi) започва да се събужда – книжарите изваждат пожълтелите стари книги от водоустойчивите платна и ги подреждат на сергиите на открито. От чайната срещу тях се издига първият дим от дървени въглища за деня. От високоговорителите на брега се чува сутрешната новина на арабски – иракският парламент днес ще обсъжда законопроект, а водещият говори толкова бързо, сякаш иска да приключи преди началото на Рамадан. Само далечните изтребители и случайните гълъби над главата ти напомнят, че това не е някое древно утро в Месопотамия, а Ирак през 2026 г.

Не дойдох тук от героизъм. Не защото исках да „предизвикам“ държава, определена от западните медии като опасна. А защото след търсене на „Iraq World Cup 2026“ на екрана се появиха не само предупреждения за пътуване, но и снимка на руините на Вавилон – син лъв от глазирани тухли отпреди две хиляди и петстотин години, ограден с бодлива тел в прашен двор, почти празен. Тогава си помислих: ако Вавилон все още е там, защо никой не отива?

Ирак се намира в Близкия изток, древното му име е Месопотамия – „земята между двете реки“. Реките Тигър и Ефрат тук са създали най-ранната човешка цивилизация: клинопис, Кодексът на Хамурапи, Висящите градини. Войните и конфликтите от 2003 г. насам превърнаха името на тази страна от „люлка на цивилизацията“ в „зона на конфликт“. Но Лъвът на Месопотамия – националният отбор на Ирак – през 2026 г. ще представлява страната на световната сцена на Световното първенство. За много хора, които никога не са търсили Ирак, футболът е първата причина да отворят тази врата.

Улица „Мутанаби“ (Mutannabi) всяка петък има най-добрия пазар за книги в Багдад. Книгите са като разбъркана времева линия: до пожълтели поетични сборници стоят евтини учебници по английски, до политически брошури от времето на Саддам – няколко пъти прелиствани арабски преводи на „Хари Потър“. Един книжар – с очила за четене, пръстите му, оцветени в сиво от десетилетия мастило и прах – ми каза на английски: „По времето на Саддам книжарниците на тази улица бяха изгорени. Когато американците нахлуха, ги изгориха отново. Но книгите не умряха, реката не се промени.“ Той посочи река Тигър отвън: „Тази река е по-стара от всички наши режими, взети заедно. Видяла е вавилонски царе, поети от Абасидския халифат, британски танкове – сега гледа нас.“

Руините на Вавилон са на около 85 километра южно от Багдад, два часа с кола. Но тези два часа преминават през поне четири военни контролно-пропускателни пункта и въздушно пространство, което някога е било гъсто патрулирано от американски дронове. Когато пристигнах, на паркинга имаше само две коли – едната на водача, другата на служител от Иракската служба за антики. Водачът се казваше Хасан (Hassan), местен жител от провинция Вавилон. Той отвори голямата желязна врата на руините толкова небрежно, сякаш отваряше вратата на задния си двор: „Сега не е туристически сезон – Вавилон никога не е туристически сезон.“ Той посочи руините на портата Ищар (Ishtar) – драконите и биковете върху сините глазирани тухли все още бяха непокътнати – и каза: „Когато Навуходоносор II построи тази порта, Вавилон беше най-големият град на Земята. Сега – сега дори няма автобусна линия.“ В гласа му нямаше самосъжаление, само констатация.

По-на север Ербил (Erbil) е столица на Иракски Кюрдистан, с напълно различен ритъм и ниво на сигурност. Цитаделата (Citadel) – едно от най-старите непрекъснато обитавани селища в света, никога не е била изоставяна в продължение на шест хиляди години – се издига от центъра на града като огромна пясъчна торта. Един кюрдски студент ме заведе на любимия си щанд за кебап и докато ядеше лакомо, ми разказваше за головете на Аймен Хюсеин (Aymen Hussein) – иракски нападател, израснал в Хавиджа. „Той вкара гол с глава срещу Оман“, каза той, „онзи ден гледах мача на живо в чайна в Ербил. Всички в чайната скочиха – кюрди, араби, туркмени – този ден имаше само една идентичност.“ С шишчето за кебап той нарисува формата на футболно игрище на масата и написа в средата две думи: Ирак.

Южните блата на Месопотамия – легендарното място на Едемската градина – беше последното и най-нереално място, което видях в Ирак. Плаващите къщи от тръстика (Mudhif) се поклащаха леко над водата, а водните биволи показваха само носовете и извитите си рога. Един лодкар, застанал в кануто си, каза на прост английски: „Саддам искаше да източи цялото това блато – за да накаже блатните араби. Водата се отдръпна за десет години. После дойдоха американците и водата се върна. Сега – водата идва и си отива, идва и си отива. Блатото си остава блато.“ Той удари едно гребло и пред нас се вдигна ято бели птици. Нямаше нужда от коментар – фактите сами по себе си бяха достатъчно тежки.

В последната вечер в Багдад се върнах в чайната на улица „Мутанаби“ (Mutannabi). Същото място, същият арабски кафе. На съседната маса млад мъж превеждаше на арабски на приятелите си новини за квалификациите на Ирак за Световната купа по футбол. От време на време изскачаха думи като „Мбапе“ (Mbappé) и „Меси“ (Messi) – футболът е глобален диалект. Докато записвах последната си бележка, отвън се чу призивът за молитва. Река Тигър беше невидима в мрака, чуваше се само шумът на водата. Исках да обобщя всичко в едно изречение, но Хасан (Hassan) – гидът от Вавилон – вече го беше направил, когато си тръгвах: „Знаеш ли, по-малко от сто години след смъртта на Навуходоносор II, Вавилон беше празен. Но в днешните туристически брошури Ирак е само „забранен за посещение“. Този град нямаше късмет – историята му даде твърде висока титла, а реалността – твърде ниска оценка.“ Платих кафето. Подписах се в книгата за гости – въпреки че никой няма да я погледне.